След това се върнах в Крумовград и започнах работа вече като истински водач на служебно куче.
С кучето ми работихме дълги години по целия участък от границата, охраняван от ГПУ – Крумовград. Беше ми патрулно и следово куче, с което съм имал много ситуации по границата. Преследвали сме с километри бежанци в пресечени и трудно достъпни райони и терени. Задържал съм хора, откривал съм изгубени хора, деца и възрастни хора.
Още в самото начало, може би няколко месеца след като преминах школата, беше организирано състезание за водачи на служебни кучета от Гранична полиция. Състезанието беше във Видин и участвахме 27 кучета от цяла България.
Всички участници бяха преминали предварителен преглед и изпит в РГС-то, в което служат, и всеки един отбор беше определен за най-добрия в съответното РГС.
Състезанието много напомняше и беше подобно на сегашното IGP 1. Също беше в три дисциплини – следа, послушание и защита, но естествено имаше разлики от спорта, който познавам днес. За това състезание положих страшно много усилия. Преди него проведох усилени и целенасочени тренировки, за които бях командирован в Момчилград и там заедно с други колеги тренирахме ежедневно.
Представих се на почетното пето място, което за мен беше уникално представяне.
На следващата година беше организирано състезание, което се наричаше „Национален преглед на водачите на служебни кучета в МВР“. Там вече участваха служители от цялото министерство.
Състезанието се проведе в София и аз също взех участие. В общото класиране бях на седмо място, но тогава направих най-добрата защита. Всъщност бях на първо място в дисциплината защита, което беше уау. Тогава участниците бяха може би над тридесет души.
И може би точно от тези участия се отключи желанието ми за състезания. И то не може би, а със сигурност е оттам. След това участвах и в следващите подобни състезания няколко години, като в повечето случаи бях сред челните места.
Състезанията в МВР даваха страшно много стимул за работа, мотивация и желание за доказване в службата. Това беше нещо, което те грабва и те кара постоянно да се развиваш, да тренираш и да се съревноваваш.
До 2010 година работих в Крумовград с Верен и в един момент реших, че Крумовград започва да ми става тесен и трябва да се ориентирам към нещо ново. Всъщност единственото място, което ме привличаше тогава, беше Стара Загора. Естествено имах много спомени оттам, защото там бях завършил средното си образование.
Така се преместих да работя в Стара Загора.
За съжаление тогава нямаше свободно място за водач на служебно куче, но въпреки това бях решил, че това е крачка, която трябва да направя. Така за известно време не бях водач на служебно куче, което беше много жалко и кофти за мен. Беше период, в който не се чувствах щастлив, защото не работех любимата си работа, но само за кратко.
Бях назначен като патрулен полицай и работех в РПУ Стара Загора, тогава беше едно РПУ. Просто чаках да се освободи място в Питомника в Стара Загора, за да мога отново да бъда водач на служебно куче.
Един ден, докато бях на пост за самоохрана пред РПУ-то, при мен дойде един от големите началници в Стара Загора. Всъщност това беше „Полковникът“, така го помня и така го наричаха всички с голямо уважение. Тогава вече ги нямаше тези звания, но той беше най-известният полковник – Иванов.
По това време той беше началник на Конна полиция и Питомника в Стара Загора. Беше проучил всичко за мен. Дойде, намери ме и всъщност целта му беше да ми предложи работа при него. Предложи ми да се преместя в Конна полиция и да работя като конен полицай. Покани ме на следващия ден да отида в конната база, за да ми покаже каква е работата, да ме запознае с колегите и евентуално, ако реша, да се преместя при него в Конна полиция. Обеща ми също, че когато се освободи място в Питомника, ще ме премести като водач на служебно куче.
Съгласих се да отида, да видя и да помисля. На следващия ден отидох в конната база. Той ме посрещна, разведе ме навсякъде, представи ме на колегите и се държа изключително сериозно и гостоприемно. За мен той ще остане завинаги един от най-добрите началници, които съм имал някога.
Казах му, че ще си помисля и се разделихме.
В момента, в който си тръгвах, реших, че няма какво толкова да мисля. Помислих си, че ако започна да отлагам, може нещо да се промени и може вече да не ме вземе.
Не бях направил и десетина крачки, когато се върнах обратно и му казах, че съм съгласен. Така се прехвърлих в Конна полиция, където работих около две години и бях изключително щастлив.
За мен това беше много приятна и много интересна работа. Аз имах опит с конете още от малък, още от времето, когато учех във ветеринарния техникум. Тогава през свободното си време след училище ходех в конната база в Кольо Ганчево, където тренирах любителски конен спорт и прескачане на препятствия. Ходех и защото изкарвах по някой лев допълнително. Даваха ми възможност да обслужвам конете на различни хора – да ги подготвям за езда, да ги реша, да ги развеждам след тренировка, да им почиствам и какво ли още не. Така че за мен работата с конете не беше нещо ново.
Изключително много харесвам конете като животни. Те са едни от най-благородните, красиви и интелигентни животни.
Имах служебна кобила, която се казваше с доста странното и не особено подходящо име Деменция. Естествено, нямаше как да я наричаме така и всички ѝ казвахме Дама. Тя беше истинска дама – много хубава, грациозна, стегната, пъргава и маневрена кобила с много сериозен характер.
Полковникът беше изключително лоялен и точен човек. До ден днешен поддържаме връзка. Това, което той направи за мен тогава, беше нещо изключително и не всеки би го направил за човек, когото практически не познава.
Може би още от първия момент беше разбрал, че съм сериозен човек и че може да ми има доверие.
*** Историята продължава на четвърта страница
