Междувременно бях разпределен да работя в Черничево. Това беше заставата, на която исках да служа като войник. Така и не бях изпратен там като войник, но по ирония на съдбата бях назначен да работя точно там.
Черничево е едно уникално село, което за мен е свързано с много добри хора и много хубави спомени. Имам невероятни спомени оттам с колеги и приятели. И до ден днешен, като се сетя за тях, дали се чуваме по телефона, дали се видим в Крумовград или някой път отида до Черничево, съм изключително щастлив да се видим и да си спомним за едно време, когато съм служил там. Там беше уникално. Уникално красиво, чисто, с невероятна природа.
Когато бях разпределен в Черничево, първоначално трябваше да имам колега, който да ме въвежда в службата. Колегата, който ме въведе тогава, няма да го забравя. Той е изключителен човек. Жив и здрав да е колегата Вальо Радославов! Той трябваше да ме запознае с целия район, с всяко едно място и с всеки един маршрут. Постоянно бяхме заедно. Ходехме на патрули по границата, а по това време имах зачислен служебен мотоциклет ИЖ Юпитер 5 с кош, с който се придвижвахме по границата.
Кучето го качвах в коша, а ние с колегата се возехме на мотора. Това обаче беше страшно неудобно и в един момент махнах коша. След това използвах мотора само ако се налагаше да отидем до по-далечни места, а кучето оставаше в заставата. Главно предпочитах, а и такива бяха нарядите, да ходим на пеши патрули по самата граница с колегата и с моето куче.
Още оттогава започнах да уча кучето да бъде сериозно и стабилно граничарско куче, с което евентуално да работя като следово куче и куче за задържане на нарушители на държавната граница.
Вече имах известен опит с кучетата от казармата и бях прочел няколко книги за обучение на кучета. Може би една от книгите, които тогава ми даде насоки, беше книгата на небезизвестния български кинолог Андрей Мицулов. Четях книгата и отделните глави за различните елементи и похвати в обучението на кучето, а едновременно с това изпълнявах наученото с моето куче.
С метода проба-грешка започнах да се уча как всъщност да обучавам кучето си. Бях направил невероятна връзка с него. Имахме огромно доверие един към друг и още в самото начало много добре бяхме изградили играта – тогава най-вече с топка и пръчка.
Дойде време да отида на школа в Берковица, където бяхме около 50 човека с кучетата. Всъщност повечето първоначално бяха без кучетата си и през първата седмица имахме само теория. Кучетата се даваха, чрез теглене на жребий, една седмица след началото на школата. Бяха на по 10-12 месеца, чисто нови, както ги наричам аз, когато не са учени на нищо. Но тези кучета не бяха съвсем „чисто нови“, тъй като на тази възраст, трябваше поне да са социализирани, но такава е била тогава системата, беше много трудно на колегите.
Няма да забравя как с колегата Атанас Христов от Смолян, с когото сме започнали работа заедно и сме приятели и до ден днешен, направихме и невъзможното, за да направим неговото куче, Миг, което беше много страхливо, несоциално и не можеше да се движи дори в началото. Но покрай моя Верен и с много труд усилия и без за миг да се откажем успяхме и Миг на Наско стана страхотно куче, започна да хапе много сериозно, беше много добро на следа.
Така стана и с колегата Георги Павлов от Момчилград, неговото куче беше Мег, брат на Миг, бяха като близнаци, станаха страхотни следови кучета.
Всеки ден се товарехме рано сутринта по зиловете и по цял ден тичахме по полетата на Петрохан. На ден минавахме по 20-30 километра в поставяне и отработване на следи. Ръководител на нашия курс беше Младен Петров, тогава със звание старши лейтенант. Помощник инструктор беше Николай Тодоров, а за цялостния процес отговаряха г-н Ерменков, Спиридон Йорданов и Сергей Цветков – все големи и ерудирани хора с голям стаж в служебната кинология. Те са ми дали началото и тук искам да изразя моята благодарност към тях. Инструкторите ни показваха нагледно и на практика как стават нещата, обясняваха ни теорията и ни подготвяха за момента, когато ще започнем работа с кучетата.
Моят плюс беше, че аз отидох с моето собствено куче, което бях дарил на Гранична полиция и вече ми беше официално зачислено. Така че аз бях отишъл почти с готово куче, но така си го бях избрал още от самото начало и имах тази възможност.
Школата беше около два месеца. По време на школата учехме кучетата на послушание, контрол, следа, задържане на нарушител, развиване на злоба – тогава така се наричаше дисциплината за подготовка на кучето за задържане на хора, както и много други елементи от обучението на служебните кучета.
Школата беше много интересна и много добра. За времето си аз бях изключително ентусиазиран. Спазвах всички изисквания на инструкторите и се стараех страшно много. Кучето ми беше супер интелигентно и научаваше всичко много бързо. Така в края на школата станах първенец на школата сред всички водачи и кучета. Това беше изключително постижение за мен.
Бях много, много щастлив.
*** Историята продължава на трета страница
