При подаването на документите ми към Гранична полиция за работа не знам какво се беше объркало. Всъщност аз имах на първо място желание да бъда водач на служебно куче, но нещо се беше объркало и, когато започнах работа, не бях назначен на такава длъжност.
Тогава не знаех какво точно трябва да предприема, но единственото, което ми идваше като идея, беше да успея да се свържа с подполковник Желязков, за когото бях отгледал тогава онези кученца. Обадих му се и му разясних какъв е случаят. Неговите думи бяха:
– Ти, ако не си водач на служебно куче, няма кой друг да е. Така че не се притеснявай, момчето ми. Ти ще бъдеш водач на куче.
И веднага след като завърших школата в Пазарджик, бях назначен за водач на служебно куче.
Междувременно вече имах куче. Всъщност не това, което дадох на баща ми, а друго куче, за което бях помолил мой колега от Крумовград – Борката Коларов, който тогава вече беше водач на служебно куче и аз се учех от него.
Бях го помолил, ако знае за добри кучета или добро кучило, да ме ориентира, за да отида да си избера кученце, с което евентуално в бъдеще да работя като водач на служебно куче.
Той ме ориентира към село Студен кладенец. До стената на язовир Студен кладенец работеше един човек, който отговаряше за стената на язовира и наблюдението й. Казваше се Тончо. Не знам точно дали живееше там постоянно или само работеше, но отглеждаше и кучета.
Майката на бъдещото ми куче беше източноевропейска овчарка, бащата – немска овчарка от развъдник. До този момент не бях и помислял, че някога ще се докосна до истинско родословно куче, та камо ли да отглеждам, обучавам и развъждам. В това време на кучетата по моя край се гледаше като на обикновено селскостопанско животно, та дори и на нещо по-нищожно. То дори и сега има хора, на които не им е ясно какво всъщност представлява едно истинско доказано родословно, селектирано куче и каква е разликата между тези, които се въдят при междусъседски начала и без ясна цел и принципи.
Отидох, уговорихме се с него и отидох да видя кученцата. Те бяха на около 50-60 дни. Майката беше вързана на верига до една колиба. В момента, в който се показах, кученцата започнаха да излизат от колибата и да идват към мен. Някои въртяха опашки, други бяха по-разсеяни, но едно от кученцата излезе може би най-напред. Тръгна сериозно и настървено към мен, дори ме залая. Това ми направи много силно впечатление. Изглеждаше като куче със сериозно излъчване, сила и характер за възрастта си.
Но може би секунди по-късно се загледах в друго кученце, което изглеждаше по-мощно, по-здраво и по-красиво. Имаше по-плътен косъм, а ушичките му вече бяха изправени, въпреки че критерият ми не беше екстериорът на кучетата, а характерът.
Направих няколко теста, за които ми бяха казали колегите ми, вече работещи като водачи на служебни кучета. Един от тях беше голям мой приятел и колега, Христо Овчаров. Той още тогава ми даде много ценни съвети за това как да направя избора си и след това, как да социализирам навреме кучето си, а също и много съвети за обучението и воденето на служебно куче.
Плясках с ръце, изпусках метална купичка, взех парцалче и го вързах на въдичка, за да видя кое кученце иска да играе. Пробвах ги и дали искат да вземат лакомство от ръката ми, в случая кренвирш.
От всички кучета най-добро впечатление ми направи точно това, което още в началото ми беше направило впечатление. И не на последно място беше фактът, че то успя първо да привлече вниманието ми, а след това потвърди впечатленията ми във всички тестове, които му направих.
Така окончателно реших, че това ще бъде то. Грабнах го, гушнах го, целунах го и му казах:
– Ти си моето куче.
Погледнах към бай Тончо и го попитах каква е цената. Той ми каза:
– По принцип са по сто лева. Но видях те теб с какъв мерак ги избираш, как ги гледаш и как се зарадва на това кученце. Познавам баща ти, познавам и теб още от малко момче. Така че за теб ще бъде 60 лева.
Бяхме отишли до Студен кладенец с автомобила на един мой колега и голям приятел – Димитър Накев, с когото заедно започнахме работа в Гранична полиция. Бяхме с един стар Мерцедес 123. Голямо удоволствие беше да се возиш в този класически стар Мерцедес.
Взехме кученцето, седнах на предната седалка и го сложих в краката си. То веднага легна и заспа супер спокойно. Все едно цял живот се беше возило в кола.
Пристигнахме в Крумовград. Свалих го пред блока и се качихме вкъщи. Майка ми въобще не знаеше за какво става въпрос, но така или иначе вече отдавна беше свикнала с това, че аз постоянно ще мъкна кучета. А и вече не бях малко момче.
Прибрах се вкъщи с кученцето щастлив. Сега вече трябваше да му измисля име. Бях си написал на едно листче различни имена на кучета. Повечето бяха на кучета, които познавах от казармата, но имаше и на кучета, които съм познавал от малък.
Всъщност имаше едно куче, което познавах още от пети-шести клас. Куче от застава Малкоч, на която сме ходили с приятеля на майка ми – Милен Ганчев, който беше офицер и началник на заставата. Това куче ми беше направило много голямо впечатление с това колко беше силно и голямо и как безпрекословно изпълняваше командите на своя водач. Кучето се казваше Верен.
Когато подадох листчето с имената на майка ми, за да си каже мнението, без грам замисляне тя посочи същото име – Верен. Това име беше от голямо значение и за мен, защото това куче ми беше направило огромно впечатление още като малък. Така реших моето бъдещо куче да се казва Верен.
Все още не бях завършил школата в Пазарджик. Все пак тя беше доста дълга, може би около една година. И когато взех Верен, все още не беше сигурно дали ще стана водач на служебно куче. Може би след самата школа или по време на нея съм разговарял с подполковник Желязков, но със сигурност вече си бях взел малкото куче. Така че, когато се прибирах събота и неделя, се занимавах с него, а през седмицата трябваше да бъда в школата в Пазарджик.
През това време за кучето ми се грижеше сестра ми. За него бях направил клетка на покрива на блока. Ние живеехме в панелен блок на петия етаж. Над нас имаше буферно пространство и самият покрив беше голяма открита площ. Там му изградих клетка и го гледах.
Верен още от малък беше голяма атракция в квартала. Всички много му се радваха. Беше супер интелигентен, послушен и много бързо свикна да стои свободен на покрива, без да бъде затворен в клетката.
Аз не се страхувах, че може да стане беля, защото беше изключително интелигентен. Стигаше до ръба на покрива, поглеждаше внимателно надолу и никога не е имало никакъв проблем. Когато през деня се прибирах към блока, а той не беше с мен и беше на покрива, аз отдолу изсвирвах и той се показваше. Надничаше отгоре и на ръба на покрива виждах само пръстчетата на лапите му. Всеки път бях притеснен да не се подхлъзне и да падне, но той беше супер внимателен.
След като се върнах от школата в Пазарджик, започнах работа вече като редовен граничен полицай. Не бях все още обучен като водач на служебно куче, но за да стана пълноценен водач, естествено трябваше да премина и специализираното обучение в школата в Берковица.
*** Историята продължава на втора страница
