Как започна всичко?
С живота ми, с любовта към кучетата най-вече, всичко това беше много, много отдавна.
И сега, ако трябва да си представя и ден без куче или пък живот без куче, това за мен ще бъде пропиляно време. Светът щеше да е много скучен и безличен, ако нямаше кучета!
Започна още откакто съм се родил, защото от малък съм израснал с кучета, особено покрай граничарските кучета по граничните застави. Баща ми е имал граничарско куче от границата още когато съм бил бебе и покрай това куче съм проходил дори.
Не си го спомням това куче. Било е голяма източноевропейска овчарка, било е сиво и е приличало на вълк. Било е явно куче, което вече е било за пенсия, евентуално от службата си, и някой го е дал на баща ми. Дори аз не си го спомням това куче. В момента говоря само от разкази, които съм слушал за него.
Светът щеше да е много скучен и безличен, ако нямаше кучета!
Не съм сигурен за всичко това, което ще кажа за това куче, но това са спомени, които имам от разкази. Всъщност това куче било доста силно, със силен характер и баща ми успявал по някакъв начин да се справя с него, но е било може би и агресивно. Зная, че аз съм можел да го галя и да му се качвам на гърба дори.
В съзнанието ми е останало, че сме ходили на море с него или пък на река Крумовица на плаж. Не съм сигурен. Дори не се сещам и за името му, но ми изплува в съзнанието Цезар. Не съм сигурен. Пак от разкази по-късно, вероятно вече като съм бил по-голям, знам, че кучето е ухапало баща ми или са имали някакво сериозно спречкване. Може и да е било много агресивно и да не е било подходящо за двор в населено място.
Искам да споделя сега, че за тези истории, за които пиша, не съм се допитвал до хора, които тогава са били възрастни и със сигурност ще имат доста по-реалистични спомени. Изцяло разчитам на всичко, което ми изплува спонтанно в съзнанието.
Та за кучето – дали е Цезар, не съм сигурен, но така ще го нарека сега, защото това е в главата ми. По-късно баща ми може да ме поправи и да добави към историята.
Прадядо ми Митко, Димитър Марков Маркоза, така известен с прякора си. Дори са му казвали още и Вълка, защото е бил единак. Бил е хижар на една хижа, която се намираше на Ада тепе.
Всъщност в момента това е място, на което се извършваше златодобив в Крумовград. Вече може би приключиха, но там имаше голяма хижа, която се ползваше от гражданите на Крумовград за отдих. Дядо ми е бил там хижар.
По спомени от разкази знам, че това куче е било оставено при него, за да му върши работа в охраната на хижата. Също по спомени ми е останало в съзнанието, че кучето по някакъв начин се е било освободило или е обикаляло пуснато и е попаднало на ловци. Ловците са го застреляли, защото са мислели, че е вълк.
Всъщност още от малко невръстно дете, дори бебе, съм бил в комуникация с такива кучета. Всъщност служебни кучета най-вече.
След това съм ходил по граничните застави покрай Крумовград и Ивайловград, селото, от което е родата ми – Свирачи, където дядо ми, бащата на баща ми, беше дълги години кмет – Стефан Гилимачев, на когото съм кръстен.
С него, както и с баща ми и с чичовците ми, съм ходил по граничните застави на различни събирания във връзка с опазването и охраната на границата. Тогава имаше такива доброволчески отряди.
Дядо ми Стефан беше един от големите привърженици на опазването на границата и всъщност един от водачите на доброволческите отряди. И съм ходил на различни такива събирания и други мероприятия по границата, където съм наблюдавал служебните кучета и съм се възхищавал на всичко това, което умеят, и как войниците работят с тях, как са ги обучавали, как са правили тренировки, как са излизали на наряди по границата и всичко това.
Още от малък съм закърмен с това.
Не знам как се е запечатала в съзнанието ми една снимка на Георги Димитров и до него стоящо едно голямо сиво граничарско куче, войници и деца. Това може би беше някакъв албум, в който можеше да се разглежда, да се чете и да се гледат снимки на различни ситуации от границата.
Като бях малко дете и когато някой ме попиташе какъв искаш да станеш, като пораснеш, аз казвах: „Граничар с куче“.
И съм осъществил тази моя детска мечта, която продължава и до днес.
От малък винаги съм бил с кучета. Не си спомням да съм имал период, в който да съм нямал куче.
Историите ми с кучетата от детството са многобройни. Ще се опитам да ги разкажа всяка една поотделно.
Сега най-общо, не толкова общо, но ще се опитам така да разкажа повече за това откъде съм започнал всъщност вече професионално работата ми със служебните кучета и в частност със състезателните кучета и спорта с кучета, най-вече IGP.
Исках да бъда граничар и когато завърших средното си образование – всъщност завърших ветеринарен техникум в Стара Загора – не бях приет веднага да уча висше образование и трябваше да вляза в казармата.
Като бях малко дете и когато някой ме попиташе какъв искаш да станеш, като пораснеш, аз казвах: „Граничар с куче“.
Септември месец постъпих в казармата. На 24 септември 2001 година влязох в Гранична полиция тогава, всъщност като войник, наборен войник, да отдам военната си служба и дълг в РГС тогава – Регионален граничен сектор Момчилград.
За мен влизането в казармата, и не само, още много преди да вляза в казармата, беше невероятно. Всъщност нямах търпение да вляза в казармата и да служа като граничар, надявайки се да бъда водач на служебни кучета.
Едно време естествено се правеха много новобрански вечери. Всъщност много близо преди постъпването в казармата се събираха роднини и приятели да се отпразнува влизането в казармата, което и на мен ми се случи.
И тогава няма да забравя как майка ми беше много тъжна и плачеше дори за това, че ще влизам в казармата. А аз бях най-щастливият и просто нямах търпение да дойде този ден.
Няма да забравя думите на прабаба ми, прабаба ми Митра, лека ѝ пръст, която имаше една приказка. Всъщност приказката гласеше: „Спокойно, главичката му ще стане мека като памук“, което означаваше, че влезеш ли в казармата, всичко ще ти се нареди в главата и ще бъдеш много послушен, много по-принципен, съобразяващ се и ще станеш мъж.
След постъпването ми в Момчилград още същия ден ни дадоха униформи, кубинки, колани, шапки. Бяхме вече обръснати нула номер. Качиха ни на един автобус и потеглихме към Ивайловград, където всъщност беше новобранската школа.
И там беше подготовката ни до клетвата. В учебния център в Ивайловград бяхме много голяма рота с много взводове. Може би, не знам, може би сме били в учебния център 200-300 човека, което беше също невероятно изживяване.
Там ни учеха на ред и дисциплина, издръжливост, физическа подготовка, строева подготовка, стрелба с дълго нарезно оръжие – автомат „Калашников“, различни тактически действия при задържане на нарушители на границата и много, много неща.
След учебния център отново ни върнаха в Момчилград и там чакахме разпределение – кой по застави, кой по различни други поделения.
И аз, всъщност, когато бях извикан в комисията, която трябваше да ме разпредели, единият от офицерите, тъй като фамилията ми е небезизвестна по този край, ме позна. Каза, че познава и дядо ми, и баща ми. Попита ме къде искам да служа.
И аз помислих бързо и отговорих. Всъщност за всеки войник беше много важно да служи възможно най-близо до родния си край. Без да познавам района тогава, казах: „Черничево“.
…нямах търпение да вляза в казармата и да служа като граничар, надявайки се да бъда водач на служебни кучета.
Черничево е село до Крумовград, на 24 км от Крумовград. Много хубаво село, с много хубави спомени, но всичко това вече беше по-късно, когато започнах работа от село Черничево.
Всъщност, като казах Черничево, офицерът ми каза:
„Е, там не е хубаво, там теренът е кофти. Ще те пратим да служиш на Маказа.“
Не бях чувал хубави отзиви за Маказа. Опитах се така леко да кажа, че не ми харесва, но нямаше кой да ме чуе. Все пак това вече беше заповед и нямаше място и време да възразяваш.
Офицерът каза:
„Не, ти ще служиш на Маказа.“
И така се качихме в едни големи камиони ЗИЛ-триос и потеглихме от Момчилград към Маказа. Пристигнахме, разтовариха ни, настаниха ни и започна всичко.
Няма да забравя как, когато слязохме от камиона на Маказа, ехидно ни оглеждаха старите войници, триеха ръце и чупеха пръсти, и бяха радостни да видят, че е дошла новата смяна, всъщност новобранците, които ще впрягат за най-различни неща и дейности и ще тормозят.
Всичко това беше естествено в казармата. Винаги имаше стари и млади и в зависимост от това кой колко е бил тормозен, се държеше по особен начин с младите.
Всъщност, ако не си бил тормозен – тормозиш. Ако си бил тормозен – пазиш. Но не винаги се случваше точно така. Всичко зависеше и от това дали можеш да отстояваш позициите си и да се противопоставяш, ако се наложи, и всъщност да защитиш това, което правиш и можеш, и дали си истински мъж, който може да се изправи срещу натиска. Но понякога е трябвало да сведеш глава и да изпълняваш, защото все пак си в казармата.
След пристигането в заставата на Маказа старшината на заставата ни събра всички новобранци и възложи задача на всеки един поотделно. Питаше всеки един какво е завършил, какво образование има и с какво се е занимавал.
И когато аз казах, че съм завършил ветеринарния техникум в Стара Загора, той реагира така с усмивка и каза:
Ето кой ще има да се грижи за животните. За ловните ми кучета, за служебните кучета, за конете, за овцете, за прасетата. Ти тука ще се грижиш за животните.
2001 година зимата беше доста люта и наваля доста сериозен сняг. Всъщност може би имаше над метър и половина сняг на заставата. И бяхме прокопали тунели до тоалетната, до дръвника, до питомника и до селскостопанските животни – овцете, козите и прасетата.
Имахме един кон и едно магаре, с които ходехме до селото и до фурната за хляб. Слагахме им самари и едни големи дисаги, едни големи кошове, в които пълнехме хляба, завивахме го с одеяла и така се връщахме до заставата.
Хляба го нареждахме в едни големи дървени сандъци, за да може да се запази за по-дълго време, а може би и да не го ядат мишките.
И така цяла седмица пътищата бяха затворени навсякъде, но прокопавайки и утъпквайки пътеки, и благодарение на коня и магарето, можехме да слизаме до селото.
Имаше, не съм сигурен точно, четири или пет служебни кучета, които си имаха водачи. Само на едното куче водачът му се беше уволнил вече и трябваше някой да се грижи за него, докато назначат нов водач. И съответно това беше възложено на мен.
Кучето се казваше Нерон. Беше черно, с кафяви подпали и кафяви точки над очите.
Същевременно трябваше да се грижа за коня, за магарето и за другите животни, което на мен ми доставяше удоволствие и бях супер щастлив, че ми беше възложена тази работа.
На Коледа ни пуснаха няколко човека в отпуска, може би за три-четири дни. Докараха ни с джип до Чорбаджийско, оттам пеша до Подкова, до гарата, и с влака до Момчилград, а от Момчилград с автобус до Крумовград.
Прибрах се за Коледа, което беше много хубаво.
Свърши отпуската и трябваше да се прибирам. Книжката ми беше разписана до седем часа вечерта, но още на обяд бях в Подкова, слизайки от влака. С нас пътуваше един от офицерите, който беше заместник-началник в Чорбаджийско.
Слязохме на гарата, имаше автобус, качихме се, пристигнахме в Чорбаджийско и слязохме в центъра на селото. Същия ден имаше пазар и беше доста оживено.
Книжките ни бяха разписани за по-късно, така че помолихме началника, ако може да останем за малко по селото и да се приберем по-късно.
Той се съгласи и каза в пет часа да сме се прибрали.
С нас имаше стар войник, на когото той трябваше да се довери, но това беше може би грешката.
Всъщност старият войник ни подведе. Заведе ни на скара-бира, хапнахме, пийнахме и забравихме, че трябва да се прибираме в поделението.
След дълго време бяха изпратени двама войници, които ни откриха и ни върнаха в поделението.
Но бяхме закъснели вече.
Началникът на поделението беше много ядосан и трябваше по някакъв начин да ни даде урок за неизпълнение поне на заповедта да се върнем навреме.
Беше вече се стъмнило, когато влязохме в поделението. Целият плац беше пълен със сняг, много сняг, може би над метър. Имаше прокопани пътеки и тунели, по които ходеха войниците.
Началникът ни накара да се спрем на място, където снегът не беше изчистен. Той застана на чистото и започна да ни командва да изпълняваме елементи от физическата подготовка – клякания, подскоци, лицеви опори и други.
Всичко това трябваше да изпълняваме доста дълго време и то в дълбокия сняг.
Станахме чисто мокри и подгизнали, но това продължи много време.
В последния момент това приключи и старшината реши, че това е достатъчно. Заповяда ни да си съберем багажа и от Чорбаджийско да продължим пеша към заставата Маказа, което беше нещо около петнадесет-двадесет километра, не съм сигурен точно.
Всъщност трябваше да ни закарат с джип, но наказанието продължаваше, затова трябваше да тръгнем пеша в тъмното и както бяхме подгизнали.
В един момент, след като тръгнахме, всичко по нас започна да замръзва, защото беше много студено.
На раменете ни бяха раниците и цялото оборудване.
Малко преди да тръгнем, началникът ме извика по име.
Гелимачев!
Аз веднага отвърнах:
Аз! Слушам!
Тогава той ми каза:
Ти оставаш тук. Другите продължават.
Не разбирах с какво съм по-различен от другите и какво се случва, но, както казах и по-рано, нямаше място за претенции и възражения.
Моите наборници трябваше да потеглят и потеглиха пред очите ми. Аз оставах сам, без да познавам никого. Беше ми кофти, че се разделям с приятелите си и че те ще продължат в студа, а аз оставам в поделението.
След като групата потегли, началникът ме извика при него и ми каза:
Имаш късмет. Старият войник, който се грижеше и водеше оперативното служебно куче, се уволни и ще бъдеш новият водач и ще се грижиш за другите кучета.
Той ми заповяда още същата вечер, докато бях мокър, да отида до питомника, за да видя кучетата и да съм подготвен за следващия ден да започна обслужването им.
Всъщност трябваше на първо място да им почистя клетките, тъй като може би от седмица и повече не им беше чистено, не бяха пускани, клетките бяха утъпкани със сняг, който беше преминал в лед, и навсякъде беше пълно с изпражнения.
Когато отидох, кучетата лаеха наистина яростно и ожесточено.
Извиках им това, което бях чувал от старите войници – „Клетка!“, което би трябвало да означава да се приберат и да спрат да лаят.
Това изобщо не помогна.
Голяма част от кучетата лаеха, зъбеха се и дърпаха мрежата.
Всичко това ме накара да се почувствам несигурен за това дали ще успея да се справя, защото тези кучета изглеждаха супер агресивни и лошо настроени към мен.
Беше ми заповядано в рамките на една седмица да почистя на всички кучета и да започна да се грижа правилно за тях, включително извеждане и тренировки.
Аз не знаех абсолютно нищо и се чудех какво ще правя.
Отпуснаха ми още едно момче за помощник. Той също беше от моя набор. Познавахме се от учебния център в Ивайловград – редник Илиев, който изключително много се страхуваше от кучетата и изпадаше в паника само като ги чуеше да лаят.
Така че въобще не знаех с какво можеше да ми помогне.
На другия ден отидохме в питомника. Вече беше светло. Кучетата все така настървено и злобно лаеха. Аз минавах пред клетките им, но те ме гледаха лошо и не отстъпваха по никакъв начин. Мъчех се да им заповядвам с командата „Клетка!“ да се прибират, но това не се получаваше.
В един момент нямах вариант. Просто не знаех какво мога да направя и как всъщност ще вляза при което и да е от кучетата и ще успея да му изчистя. Така и не знаех как да направя някаква връзка с тях и евентуално да работя с тях.
Всъщност това, което направих, не беше нещо, което съм обмислял и съм търсил като решение, а просто седнах на едно пънче, което се намираше в близост до клетките, и стоях там с часове.
В един момент кучетата поутихнаха и спряха да лаят. Но във всеки момент, в който се вдигнех на крака и направех някое движение, те започваха отново и така продължаваше дълги минути.
В един момент разбрах, че ако не се движа, ако не ги гледам, ако стоя при тях спокоен, те всъщност ще започнат да свикват с мен и да стават малко или много по-спокойни.
Имайте предвид, че кучетата не бяха пускани повече от седмица. Също така през това време може би не бяха хранени както трябва, а вода също нямаше как някой да им сложи, защото купите им бяха разхвърляни навътре. Добре че имаше много сняг, от който те можеха да ядат и по някакъв начин да утоляват жаждата си.
Някой им беше подхвърлял гранули, но те бяха омесени с лед и изпражнения.
В този ден забелязах, че някои от кучетата просто подражаваха на другите. В един момент започнаха да посвикват и всъщност да не ми обръщат толкова внимание. Аз се стараех да им говоря, да бъда спокоен, по някакъв начин да ги разсейвам.
Пробвах да им дам храна. Всичките кучета бяха свикнали да бъдат хранени в клетките си и всяко едно куче се радваше да бъде нахранено, но естествено с подозрение и недоверие към мен.
Всъщност тогава може би за първи път видях гранулирана храна. Това беше 2001 година. Имало е много преди това гранули, но аз дотогава никога не бях хранил мои кучета с гранулирана храна.
Тогава за служебните кучета имаше разкладка. Хранехме ги с конско месо, говеждо месо и свинско месо, което се вареше в едни големи казани. Добавяше се вътре гювеч в буркани- домати, чушки и различни зеленчуци. Отделно белехме картофи и ги добавяхме в казаните, както и мазнина – олио или свинска мас.
Накрая бульонът се сгъстяваше с ярма, която се правеше от царевица, ечемик и овес. Кучетата ядяха каша с месо, а гранулите бяха по-скоро като добавка. Не бяха изцяло на гранули.
В един момент разбрах, че ако не се движа, ако не ги гледам, ако стоя при тях спокоен, те всъщност ще започнат да свикват с мен и да стават малко или много по-спокойни.
Посредством месото, което им варях, успях да направя много добра връзка с повечето кучета. Започнах да ги храня в близост до вратичките им, между решетките, подавайки им късчета месо.
Всяко едно куче имаше табелка на вратичката с надпис и име. Така знаех как се казва всяко куче и постепенно започнах да създавам връзка с тях.
Може би към четвъртия или петия ден вече започнаха да ми имат доверие. Наблюдавах поведението им и започнах едно по едно да ги галя през решетките. Виждах, че в очите им вече свети искра доверие.
Някои от кучетата вече пуснах в двора на питомника по единично. Виждах, че няма проблем. Прибирах ги с храна и нещата започнаха да се случват.
До последния ден, който ми беше даден като срок да се справя, да изчистя на всички кучета, да ги нахраня и да ги вкарам в добър ред, се бях справил с всички, с изключение само на едно.
Всъщност това беше кучето Саймър.
Беше вече доста възрастно, може би на около десет години.
През това време не съм сигурен колко бяха кучетата, но може би бяха около петнадесетина.
След това, в рамките на около месец-два, поправихме развалените клетки и от различните застави свалиха всички кучета при мен. Така станаха общо двадесет и седем кучета – източноевропейски овчарки и може би една-две немски овчарки.
Но да се върна на Саймър.
Всъщност с него не можах да направя връзка в рамките на времето, което ми беше дадено, и той по никакъв начин не ми се доверяваше.
Предпоследният ден началникът ме извика при него и ме попита как се справям. Аз му обясних всичко подробно, но за него беше важно да си свърша работата. Не го интересуваше това, че кучето се държи по особен начин, не ми се доверява и няма как да вляза при него. Аз трябваше да се справя и да намеря начин.
Върнах се в питомника и отидох директно пред клетката на Саймар. Той много яростно лаеше отвътре и с всичко това, което правеше, показваше, че няма как да ми позволи да вляза при него и да направя каквото и да е.
Нямах избор. Реших, че трябва да рискувам.
Взех в ръцете си една малка лопата, с която се почистваше, с идеята, че като отворя вратата, ще му подам лопатата и той ще я захапе, а аз по някакъв начин ще го хвана за каишката и ще мога да го фиксирам.
Това ми беше просто идея. Не го бях правил никога и не бях сигурен какво ще се случи.
Леко притворих вратата и пробвах с лопатата, но той веднага я захапа и видях, че просто няма как да стане.
В следващия момент започнах да викам и да му крещя. Това абсолютно не помогна. Той стана още по-агресивен и беше в готовност да реагира.
Клетките бяха може би около два метра широки и около три-четири метра дълги. Вътре завършваха с помещение, в което кучето можеше да влезе и да е на сухо и завет. Но не бяха много високи, може би около метър и седемдесет. Не можех да се изправя вътре и трябваше леко да ходя приведен.
Помислих си, че ако вляза рязко, бутайки силно вратата, ще успея да го избутам и ако успея да го ударя с лопатата, то ще се уплаши и ще отстъпи назад.
И така и направих.
Всъщност бутнах рязко вратата, замахнах с лопатата, а той скочи и хвана лопатата в ръцете ми и започна яростно да я дърпа.
Виждах как ме гледа, а беше на около 20-30 сантиметра от мен, пред гърдите ми и пред лицето ми.
И много бързо разбрах, че той ще пусне лопатата и ще скочи да ме захапе, възможно най-близо до лицето.
Всичко това ми мина като на филм през съзнанието за части от секундата.
Аз много бързо реагирах. Пуснах лопатата и веднага успях да го хвана с двете си ръце за бузите, точно под ушите, и да придърпам каишката му така, че да мога да го фиксирам.
Саймър не беше много голям, както другите кучета. Днес като се сещам ми приличаше на белгийска овчарка, а тогава дори не бях чувал за тази порода, нито бях виждал такава. Всъщност беше не много висок, може би около 60 – 65 сантиметра при холката и около 35 килограма. Беше лек, сух, но много подвижен и много бърз, много маневрен. Много остър.
В момента, в който го хванах за бузите, той започна много яростно да щрака със зъби на сантиметри от лицето ми. Но аз го държах много здраво. Успях да го извия на една страна и да го сваля на земята. Натиснах го леко с коляно и започнах да го притискам към земята, като упражнявах известен натиск, така че да успея да се справя с него.
Просто нямах друг вариант. Не знаех какво друго мога да направя.
В един момент усетих, че доста сериозно съм го притиснал и може би съм го задушавал. И си помислих едва ли не да не би да го убия.
Тогава успях да го повдигна леко и да го избутам навътре към мястото, където спят на сухо, и да изляза навън.
В следващия момент видях, че той стои там, дишаше тежко и не изглеждаше добре.
Всичко това беше безсмислено, което направих в този момент, но всъщност може би е имало някакъв смисъл, защото успях да му покажа, че не ме е страх и мога да се справя с него. И всъщност тогава го поставих в такова положение, в което той беше безсилен и не можеше да ме ухапе.
Виждах как ме гледа, а беше на около 20-30 сантиметра от мен, пред гърдите ми и пред лицето ми.
И много бързо разбрах, че той ще пусне лопатата и ще скочи да ме захапе, възможно най-близо до лицето.
В един момент просто го пожалих и го оставих. Оставих го на мира.
Тръгнах си от питомника супер притеснен. Помислих си, че съм направил най-лошото и че това куче може и да загине.
След много малко време, може би петнадесет-двадесет минути, се върнах, защото през цялото време естествено мислех за него.
Той си стоеше там на същото място. Дишаше тежко и често. Мъчех се да му се обадя. Той повдигаше леко глава и после отново я отпускаше.
Може би не съм разказал всичко точно какво съм правил, как съм го притискал и какво точно се е случило. Не мога да кажа със сигурност, но съм убеден, че направих нещо, с което го нараних или поне го поставих в състояние, което не беше нормално.
На следващия ден отидох и видях, че той си стои вътре в мястото, където трябваше да спи. Вече естествено беше сменил мястото си и не изглеждаше зле. Но изглеждаше като съкрушен.
Всъщност отвътре ме гледаше отново лошо. Дори леко ми ръмжеше, но не идваше към мен.
Аз го наблюдавах отдалеч и не исках повече да го провокирам.
Минаха още няколко дни, в които му хвърлях храна и той я изяждаше.
Междувременно началникът дойде и видя какво съм направил с всички кучета. Видя, че на всички е изчистено, че са нахранени и подредени. Само при него не бях успял да вляза.
Той много добре знаеше, че това куче е трудно и може би е искал да ме пробва.
Когато видя, че при него не съм успял, се подсмихна и ме попита защо не съм му изчистил.
Аз му казах, че все още е невъзможно да вляза при него.
Той ми отговори:
Така си и знаех. Това куче досега не е имало водач, когото да не е ухапало. Винаги първо ухапва водача си и след това в един момент започват да се разбират, ако имаш уважение към него и ако се съобразяваш с него. Но ти явно още не си стигнал до този момент.
Аз естествено наведох глава и си мълчах. Нямаше как да кажа, че съм опитал да вляза при него с лопатата и че е имало такава ситуация.
Така минаха още няколко дни, в които го хранех и му говорех, стоейки при него с идеята да направим някаква връзка с времето.
И може би вече бяха минали около две седмици от началото на всичко, когато той за първи път ми завъртя опашка.
Вече може би беше разбрал, че аз съм човекът, който го храни и трябва да се грижи за него.
В този момент не се чудих много. Просто дръпнах резето на вратата, отворих я и го оставих да излезе.
И това всъщност беше нещото, което и той може би искаше.
Той излезе, не ми обърна никакво внимание, мина покрай мен и тръгна да си души сам из двора на питомника.
Аз естествено почистих клетката му и в един момент го извиках. Хвърлих му вътре едно парче месо. Той се прибра и така започна всичко.
След това всеки ден го пусках. В един момент той вече ме чакаше на вратата. После започна да ме чака с интерес. А след време ме чакаше с искрящи очи и с доверие.
Станахме много близки.
И всъщност Саймър се превърна в любимото ми куче от всички кучета.
Тогава в Чорбаджийско охранявахме гранични погреби, складове с оръжия и боеприпаси, които бяха заградени с КСП – контролно-следова полоса, по която имаше проводници и при нарушение се подаваше сигнал в дежурната част.
Имаше разположени вишки, на които стояха войници, а винаги няколко войника обикаляха района.
На може би седем-осем места имахме направени блокпостове. Всъщност представляваха дълги метални конструкции, около петнадесет-двадесет метра, по които на тролей бяха вързани кучета, които изпълняваха охрана на обекта.
Всеки ден трябваше да сменям кучетата. Взимах едно куче, връщах го и карах друго. Естествено, те си имаха колиби, но не им беше приятно да стоят там постоянно.
Понякога трябваше да давам наряд и аз самият, но това беше рядко.
Войниците в нощно време често взимаха при себе си по някое куче, за да ги топли.
Така, докато бях в казармата, основната ми задача беше да се грижа за служебните кучета и да ги поддържам в готовност.
Исках да бъда водач и да ходя с тях на задействания по границата, но така и не идваше този момент, защото аз не бях подготвен. Нямах школа за водач на куче тогава.
Единствената ми задача беше да се грижа за тях и да ги държа в готовност.
И всъщност Саймър се превърна в любимото ми куче от всички кучета.
Междувременно, докато бях в казармата, подадох документите си за служба в МВР, всъщност в Гранична полиция. И веднага след като трябваше да се уволня от казармата, ако евентуално бях издържал изпитите, можех да остана на служба в Гранична полиция.
По това време един от големите началници на Регионален граничен сектор Момчилград беше подполковник Желязков. Голям, сериозен мъж.
Може би един или два пъти в месеца идваше до Чорбаджийско и винаги първо идваше в питомника да види кучетата.
Винаги идваше, заставаше мирно пред мен, отдаваше ми чест и се здрависваше с мен. Аз бях обикновен войник.
Всъщност той отдаваше много голямо внимание на кучетата и на мен за това, че се грижа за тях по този начин.
Дори ми беше поверил личното си куче – женска, чисто черна източноевропейска овчарка, казваше се Бета, която трябваше да отглеждам и евентуално, когато се разгони, да заплодя с най-доброто куче.
Аз успях да се справя и с тази задача.
Всъщност имахме поколение, не знам, седем-осем кученца, които отглеждах с много голям мерак и много голямо желание.
Той ми беше обещал, че ще има за мен едно от тези кученца.
Когато кученцата пораснаха и бяха вече на повече от шестдесет дни, един ден той дойде и поиска да ги пусна и да ги разгледа, така че да си избере кученце.
Аз естествено отворих вратичката на клетката им, пуснах ги и те започнаха да си тичат и играят покрай нас.
Той също им се радваше, галеше ги, гледаше ги, но най-вече наблюдаваше мен.
В един момент ме попита:
Кое е твоето?
Аз посегнах и хванах едно от кученцата.
Той се засмя и каза:
А, не. Това е моето.
Тогава си казах, че съм направил грешка, може би.
Всъщност за мен не беше правилният избор, защото той се възползва от това да избере най-доброто куче според моя избор.
Но аз естествено нито съм се разсърдил, нито е имало място за такива неща.
Следващият избор беше мой.
Аз си харесах друго кученце и когато се уволних, го взех с мен.
Всъщност малко преди да се уволня го дадох на баща ми. Той се грижеше за него и така остана при него.
Междувременно изкарах изпитите за влизане тогава в Гранична полиция – физически тестове, които изкарах с отличен навсякъде, езиков тест, обща култура, психотест и медицински изследвания.
Не след дълго започнах работа и бях изпратен в учебния център в Пазарджик – първият едногодишен учебен курс.
За мен това беше следващата голяма стъпка.
Вече не бях войник. Вече бях служител на Гранична полиция и детската ми мечта започваше да се превръща в реалност.
Когато пристигнах в Пазарджик, бях убеден, че искам да работя със служебни кучета. Всичко, което бях преживял дотогава, всичко, което бях научил покрай кучетата в Маказа и Чорбаджийско, само беше затвърдило това желание.
Тогава все още не подозирах колко дълъг път ми предстои.
Не подозирах колко кучета ще минат през ръцете ми, колко грешки ще допусна, колко неща ще науча и колко много ще се промени животът ми благодарение на тях.
Но едно вече знаех със сигурност.
Не можех да си представя живота си без кучета.
И не исках да си го представям.
Това беше само началото.
*** Историята продължава! Очаквайте втората част скоро!
1 Comment
Lilia nikolova
Минава полунощ, но чета с интерес.